…Някои ходят по въже, други по мъже, трети по нервите на четвърти, водомерките по вода, Ани Ленъкс по пропукан лед, други на високи точкета или пък на кокили, а на някои просто им ходи!
Тъй е. Някои махат с ръка, други се махат. А аз обичам уюта в мириса на сутришното кафе. Само че докато се надигна…
Когато компютърът ту зарежда сто часа и се чувстваш в брознзовата ера, захапал чашата с кафе, а ти хрумват сънливи недосмислици и извратености от рода, че „знаците избождат очите ми“, и ти проблясва, че в другия край на България някой приятел или още шляпа по чехли, или отдавна е в университета или на работното си място, а може би не е, но Е, хм… Тогава намираш слабо успокоение за съмнителните разговори, които водиш ежедневно в ума си с тоя същия приятел (или всичките накуп) и ти се ще животът ти да беше виртуална конференция, където да ги сбираш всичките – и то най-егоистично, за да не си сам. И знаеш, че наближава бавно и кротко най-самотният от всички празници, превърнат в коледен кич по магазини и сергии, когато се ражда най-самотният човек на Земята, проповядвал това, което е нямал… И един перпетуум-мобиле се завихря в главата ти, наизскачат палячовци на пружини от дървени кутии, влакчета бръмчат електрически по неправилно сглобени релси, а ти търсиш утринната роса, последвана от дневната мараня по асфалта, носещ автомобила нататък.
Но вместо да изкрещиш, поглъщаш поредната бисквитка с кафе… И една струйка цигарен дим гложди мозъка ти натрапчиво с минали емоции…
А ти искаш да си все на тая възраст, все на тая възраст…
17.11.2004
